Коя е по-страшната заплаха за младежта днес – бичът на озлоблението и жестокостта или оковите на пълното безразличие и апатията? Аз лично не мога да си отговоря. Не знам и дали има нужда, защото борбата и с двете трябва да бъде еднакво решителна и безкомпромисна.
На 6 март в град Варна бе брутално убито и обезобразено едно 21-годишно момиче. И тъй като не знам коя е по-голямата от гореспоменатите заплахи, не знам също дали да се плаша повече от самата случка или от факта, че вниманието, обърнато й в медиите, бе не по-голямо от вниманието, съсредоточавано върху някое псевдо-дерби от българското футболно първенство. По-малко от две седмици след ужасяващото престъпление, родният ефир кипи от всевъзможни бълвочи – долнопробни конкурси за красота, пошли реалити формати, мерещи рейтингите си, отвращаващи цинизми и дебилни смехове, популистки словоблудства на устремили се към властта полуграмотни пожарникари. Тъжно или не, нуждата от пускане на sms-и се оказва по-належаща от тази за възмездие и справедливост. Значи ли това, че сме свикнали на подобни фрапиращи истории не само в криминалните кино-продукции, но и в нашата собствена реалност? И то до такава степен, че вече ги приемаме като някаква нормална част от ежедневието си, която пренебрегваме и за която забравяме след като чуем новата песен на Галена…
Намери се обаче и нещо, което да затвърди крехката ми вяра в обратното. Вярата че все пак всичко може да си дойде по местата. И това бяха хилядите хора, излезли по варненските улици за да търсят справедливост. А такава ще има…
Ще има, защото въпреки мизерията, наркотиците и тоталния ценностен регрес, я има и будната българска младеж. Има ги тези, които не бягат навън като плъхове от потъващ кораб. Които не искат да бъдат намерени от близките си, лежащи в локва кръв, нито пък да осъмнат умъртвени пред дискотека в студентски град, с кални следи от подметки по лицето. Тези, които не искат помилването на надрусани английски лумпени с камъни в ръцете. Които не заслужават палки и щитове в главите, защото са излезли на улицата да поискат това, което им се полага.
Има ни и затова е време да покажем, че няма да допуснем поредната подигравка с всички нас. Няма да търпим арогантността и безочието на адвокати, твърдящи, че близо 60 прободни рани могат да минат за самоубийство. Няма да допуснем да се размине на поредния извратен убиец, бил той и син на общински съветник.
Почивай в мир, Радостина… и знай, че ни има и нас – тези, на които им пука!
юли 15, 2009 в 7:31 pm |
Твоят блог е един от най-смислените, които някога изобщо съм разлиствала.
Просто да кажа (;