Chaosbs's Blog

Че е голям – голям е, но дали е избор?

Георги Цветанов — Sun, 05 Apr 2009 15:25:44 +0000

През последните няколко години добрият вкус намери мощен противник в лицето на т.нар. риалити-шоута. Чудо голямо… гламавщини е имало и ще има винаги. Нищо не е по-лесно от това да превключа канала, съхранявайки привидната си естетическа непоквареност.

Но всяко нещо е полезно, докато е с мярка. Включително и безразличието.

Съвсем наскоро обичайното кръстосване из приветливите коридори на факултета ме натъкна на плакат. Плакат, довел до такова душевно брожение, каквото дори “Феноменология на духа” не успя да събуди у мен.

Става дума за реклама на най-новия проект на БНТ, носещ нелепото заглавие “Големият избор”. Та той щял да даде уникалната възможност на младите хора да изложат публично своите идеи за развитието на България, да бъдат оценявани от комисия и да докажат лидерските си качества. Не е пропуснат разбира се и моментът с голямата награда за победителя, който ще бъде командирован в Брюксел, но не за да губи ценно време в плодова бира, шоколад и белгийски дантели, а за да изучи тънкостите на европейската политика. Поклон!

Държа да отбележа, че по никакъв начин не целя да обидя записалите се за участие. Не се и съмнявам, че сред тях има немалко момчета и момичета с потенциал, дар слово, добър поглед и трезви идеи. Не те са ми трън в очите, а посоката, в която ще бъдат тласнати. И това е не защото съм жертва на предразсъдъци. Просто имам своите опасения, които предвид цялата риалити-традиция, изградена до момента, са напълно основателни.

В какво се състои тя…

В есенцията на всичко най-пошло, цинично и долнопробно, на низките страсти, взели превес в тъжната ни действителност. Там, където простащината буди възхищение и посредствеността те издига на пиадестал, няма как сеирджийството да не придобие общосоциално измерение. А като за капак на цялата вакханалия идват разпалените дискусии и коментари на разни вмирисани на нафталин герои, изникващи от сянката на забравата за да позакърпят рейтинг.

Наивно е да се вярва, че всичко това би подминало “Големият избор”, който впрочем (както разбрах от самия плакат) е известен по света като Политикъл айдъл. Не че това учудва някого де – самото сюжетно описание достатъчно добре подсказва, че става въпрос за пародия на другата доста актуална в момента продукция. Която пък от своя страна е пародия на музикално съзтезание, така че се получава нещо като пародия на степен…

Логично е човек да си помисли, че сходствата в сюжетната линия ще доведат до сходства и в съдбата на участниците. Симпатични и талантливи, но коментирани и оценявани от всевъзможни некадърници. Истината е, че където е намесен корпоративен интерес, там се търси култивиран продукт, а не личност, която има какво да каже. Затова и всички те в крайна сметка биват превръщани в безлични марионетки, в златни кокошки без мнение.

Но нека все пак приемем, че аз съм просто един параноичен мрънкащ критикар. Отхвърлям несправедливо великодушието на създателите и техните намерения, по-чисти от водите на планинско поточе. А те не искали пари! Всъщност целяли да отворят очите на младите и да направят България по-добро място за живеене. Уау…

Колко самоотвержено!

И как по-точно ще се случи това? Да вярваш, че чрез телевизионно предаване можеш да подобриш състоянието на страната си е като да се надяваш да забремениш жена си мастурбирайки.

Колкото и тривиално да звучи талантът и потенциалът не са всичко, сами по себе си те са дори крайно уязвими. Злоупотреба с тях не трябва да се допуска. Затова тенденцията към превръщане на младежта и университетите от огнища на свободомислие в мишена на манипулацията трябва да се ликвидира.

И ако не от нас, то не виждам от кого…

За онтологичните измерения на задръстването

Георги Цветанов — Wed, 01 Apr 2009 10:39:55 +0000

Всеки работещ, учащ или просто водещ някакъв социален живот (извън skype и facebook) е жертвал стотици пъти времето, нервите и доброто си настроение в безпощадните софийски задръствания. Дали обаче без тях животът в столицата не би загубил значителна част от идиличността и хармонията си? Дали все пак не са те тези, които придават лек романтичен нюанс на цялата сивота?

Хъх… не, разбира се!

Аз лично смея да твърдя, че задръстеното съзнание предхожда и предпоставя задръстванията по улиците. Което обаче не променя факта, че сме немалко и задръстеняците, станали такива вследствие от тях. Те тва е порочен кръг…

Волтер казва, че няма проблем, който да устои на атаките на постоянното мислене. И съм убеден, че дори едно малко дете може да изброи поне пет разумни решения за облекчаване на трафика – кеф ти метро до Младост и Дружба, кеф ти разширени булеварди и велоалеи. А ако може и ей така, помежду другото, раираните пижами да позаменят някой и друг марков костюм (или пък анцунг от спортния магазин в Mall-а), та рязко да понамалее и бройката на страхопочитемите джипове около Биад…

Но нека не се отплесваме.

Предлаганите идеи са много и (предимно) адекватни. Въпрос единствено на време е поне някаква част от тях да започне да се реализира. Но при все това се намира една мисъл , която продължава да гложди душата ми.

Има нещо, което винаги лежи в основата на обществения прогрес. Това нещо е узряването и менталното израстване, възпитанието и самовъзпитанието (най-вече) на човека. Защото без тяхното наличие вземането на каквито и да било мерки би било ефективно точно колкото слагането на чисто бельо и чорапи без да си се изкъпал.

Пък ако ще нека царят осребри имотите си за да спонсорира подобряването на инфраструктурата , а Сашо Томов да дари всичко откраднато за модернизация на градския транспорт. Докато не се изкорени примитивния себичен манталитет, докато всеки не се научи да зачита другите и да се съобразява с тях, напредък няма да видим.

Майките с колички и инвалидите пак няма да могат да минават спокойно по тротоарите. Гаджетата пак ще използват изтърканото, но така удобно оправдание за закъсненията си… А аз ще продължавам да черпя вдъхновение от пъстрия ватмански речитатив за да обогатявам все повече набора си от ругатни и клетви.

Та така. За по-мъдри слова и щатни анализи – при някой по-мъдър и щатен анализатор.

От мен толкоз…

Кое е по-фундаментално в случая – ислямът или money-пулацията?

Георги Цветанов — Sun, 22 Mar 2009 16:16:11 +0000

Зрелищно и поучително? Да, определено! Но и някак неловко е да гледаш как благоприличието на човек става жертва на болната му жажда за внимание. Ясно е – веднъж опиянен от безпощадната съблазън на властта, той трудно би се оттеглил от уютното й лоно. Всеки се стреми да укрепи позициите си, което е напълно обяснимо и разбираемо. Но нима няма далеч по-достойни начини за това от постоянното завъртане на ненужни интриги и непредизвикани скандали?

В последните дни се намериха няколко души, които единодушно да определят въпросния маргинал като “клоун” и “циркаджия”. Аз лично не бих се присъединил към тях – всеки, който е ходил на цирк, знае колко талант, труд и постоянство изисква цирковото изкуство. Затова подобни класификации са по-скоро незаслужен и неуместен комплимент.

Но нека се съсредоточим върху същината на проблема. Какво всъщност представляваше фарсът в село Рибново – пореден сигнал за митичното етническо напрежение или поредна крачка към постигането му? За такива ситуации народът е измислил хубав израз – да сложиш каруцата пред коня. Казано на по-друг език – да размениш местата на причината и следствието, един от най-ефективните и разпространени начини за универсална заблуда. Когато отвсякъде ти се говори за религиозно и етническо напрежение (което на практика липсва, но това явно не е от значение) и за предприемане на действия срещу него, ти не усещаш как самото това говорене и всички фиктивни мерки започват наистина да пораждат такова.

Защото от напрежението полза и изгода има… но не за Недждед и Петър, чиито живот е преминал на село, в мизерия и низане на тютюн. Защото кървавата пот не прави разлика между челото на християнина, мюсюлманина, атеиста или агностика – тя е еднакво безмилостна към всеки. А ако има нещо, което да ги сближава повече и от труда, то това е може би фактът, че и двамата едва ли някога биха имали шанса да се возят на летящата чиния на Доган.

Не са малко тези, за които всичко това е ясно, но уви… немотията има свойството да озлобява хората и да ги прави лесно манипулируеми. А манипулации ще има докато има и кой да се храни от страха и омразата, докато не му бъде потърсена сметка. Дотогава ловът на вещици ще продължава – току виж някой ни потупал по рамото за доброто старание.

Има ни!

Георги Цветанов — Sun, 22 Mar 2009 10:53:58 +0000

Коя е по-страшната заплаха за младежта днес – бичът на озлоблението и жестокостта или оковите на пълното безразличие и апатията? Аз лично не мога да си отговоря. Не знам и дали има нужда, защото борбата и с двете трябва да бъде еднакво решителна и безкомпромисна.

На 6 март в град Варна бе брутално убито и обезобразено едно 21-годишно момиче. И тъй като не знам коя е по-голямата от гореспоменатите заплахи, не знам също дали да се плаша повече от самата случка или от факта, че вниманието, обърнато й в медиите, бе не по-голямо от вниманието, съсредоточавано върху някое псевдо-дерби от българското футболно първенство. По-малко от две седмици след ужасяващото престъпление, родният ефир кипи от всевъзможни бълвочи – долнопробни конкурси за красота, пошли реалити формати, мерещи рейтингите си, отвращаващи цинизми и дебилни смехове, популистки словоблудства на устремили се към властта полуграмотни пожарникари. Тъжно или не, нуждата от пускане на sms-и се оказва по-належаща от тази за възмездие и справедливост. Значи ли това, че сме свикнали на подобни фрапиращи истории не само в криминалните кино-продукции, но и в нашата собствена реалност? И то до такава степен, че вече ги приемаме като някаква нормална част от ежедневието си, която пренебрегваме и за която забравяме след като чуем новата песен на Галена…

Намери се обаче и нещо, което да затвърди крехката ми вяра в обратното. Вярата че все пак всичко може да си дойде по местата. И това бяха хилядите хора, излезли по варненските улици за да търсят справедливост. А такава ще има…

Ще има, защото въпреки мизерията, наркотиците и тоталния ценностен регрес, я има и будната българска младеж. Има ги тези, които не бягат навън като плъхове от потъващ кораб. Които не искат да бъдат намерени от близките си, лежащи в локва кръв, нито пък да осъмнат умъртвени пред дискотека в студентски град, с кални следи от подметки по лицето. Тези, които не искат помилването на надрусани английски лумпени с камъни в ръцете. Които не заслужават палки и щитове в главите, защото са излезли на улицата да поискат това, което им се полага.

Има ни и затова е време да покажем, че няма да допуснем поредната подигравка с всички нас. Няма да търпим арогантността и безочието на адвокати, твърдящи, че близо 60 прободни рани могат да минат за самоубийство. Няма да допуснем да се размине на поредния извратен убиец, бил той и син на общински съветник.

Почивай в мир, Радостина… и знай, че ни има и нас – тези, на които им пука!

Една (почти?) сбъдната мечта

Георги Цветанов — Sun, 22 Mar 2009 10:46:46 +0000

5 часа сутринта, алармата за събуждане се задейства, но този път не ми се струва така досадна както обикновено. Отчасти заради приятната мелодия, отчасти заради нетърпението и силното вълнение, които почти не ме оставиха да мигна през цялата нощ.Пак така нетърпеливо се измивам и обличам, след което се втурвам с бодра крачка по скованите от сняг и лед градски улици, над които зловещо се стели гъста мъгла. Навън все още е тъмно, тук-там свети по някой прозорец, хората се приготвят да отидат на работа и да се потопят за пореден път в сивото ежедневие. Точно това сиво и убийствено-скучно ежедневие, от което в този момент успявам да избягам, макар и само за миг.
Докато се усетя вече съм на гарата, готов да се кача и да заема мястото си във влака, който ще ме отведе до един от балканските градове с най-богата история – Солун. Тялото ми е вкочанено от жестокия студ, стоящ в пълен контраст с топлината, обливаща душата ми при мисълта за това, което ме очаква малко по-късно през деня. Най-накрая имам реалната възможност да се докосна до бащите, до една от групите, благодарение на които съществува пънкът – RAMONES. Ако трябва да съм по-конкретен – говоря за концерта на Марки Рамоун и приятели, който е и крайната цел на моето скромно пътешествие до южната ни съседка.
И така, мястото ми е удобно, влакът е уютен, топло е, с две думи – пей сърце! След около шест часа път вече сме на солунската гара. Многото време, оставащо до шоуто дава приятната възможност за разходка, впечатленията от която могат отново да бъдат сведени до само две думи – очарователен град! Всички положителни емоции, допълнени от трепетното очакване и нетърпението ме изпълват с особен ентусиазъм. Ентусиазъм, който не може да бъде пречупен нито от стряскащо-мръсните води на Бяло море, нито от арогантността на византийските блюстители на реда, които отчитат сериозна и полезна дейност, правейки се на мъже пред шепа хлапета (някои от които непълнолетни представители на по-нежния пол).
Същият този ентусиазъм ме принуждава леко да подраня с пристигането си пред клуб „Милос“. Отпред вече, на по бира и сладки приказки се събират пънкове от всички възрасти, стари солунски рокери с мощни мотори, метълисти и изобщо – всякакви любители на качественият, истински рокенрол, дошли да видят и уважат живата легенда.
Самият клуб се оказва готино, но и леко тясно местенце, което обаче по никакъв начин не може да попречи на всеобщата веселба. Първи на сцената излизат местните веселяци от Go Over 1000. Енергичният пънкрок, сервиран от тримата изключително технични музиканти, дава силен старт на вечерта. Леката пауза, след тяхното изпълнение, повдига още повече адреналина на публиката, която става все по-многобройна. След още няколко минути оправдано търпение големият миг настъпва – Марки е на сцената, на няколко метра от мен. Излиза заедно с трибют-бандата, поздравява всички в залата с няколко думи на микрофона, след което заема мястото си зад барабаните.
Изпълнението започва с летящо начало – „Rockaway Beach“, „Teenage Lobotomy“ и „I Don’t Care“, изсвирени на един дъх. Момчетата свирят бързо и надъхано, което се харесва много на публиката. В залата настъпва тотален хаос – танци, пого, стейдж-дайвинг и много много пеене. Продължаваме с „Commando“ и „Sheena Is A Punk Rocker“, а малко след това Марки посвещава изпълнението на „Chinese Rock“ на падналите герои на пънка – Джоуи, Диди, Джони, Джери Нолън и Сид Вишъс. След около час и половина на сцената и два биса успявам да чуя на живо почти всички песни на RAMONES, които от години пълнят душата ми, звучейки от прашни аудиокасети и дискове – „I Wanna Be Sedated“, „Believe In Miracles“, „KKK Took My Baby Away“, „Rock&Roll High School“ и т.н. Очаквано за финал остава „Blitzkrieg Bop“ с безсмъртния рефрен „Hey Ho Let’s Go“, които правят случващото се в залата просто неописуемо.
На всички присъстващи ни е ясно, че на сцената не са самите RAMONES. И въпреки това ни се ще да вярваме, че е така. Доскоро самият аз бях убеден, че една от най-големите ми мечти е фактически неосъществима – да присъствам на живо изпълнение на любимата си банда. Но прегракналото ми от пеене гърло и незабравимите емоции от това велико изживяване ме карат сам да опровергая самия себе си. Дадох си сметка, че Джоуи, Джони и ДиДи не са вече сред нас, въпреки което е живо това, което те са ни завещали, жива е Идеята RAMONES. Жива е, дори да имаме само един Рамоун пред нас, който да ни свърже с нея. Затова мога съвсем смело да заключа – една сбъдната мечта.

12. 01. 2008