Градът

юли 3, 2016

 

Преди кръвта му го напусна първо Вярата,
която сам той бе направил невъзможна.
И вече трудно нещо пак ще я докара там –
тя беше смазана, защото бе нищожна

под тежестта, която дълго беше трупала.
Остана ехото от смазващия трясък
и слоят прах върху камбаните под купола,
покрила някогашни звън и меден блясък.

След нея никой вече нищо не оставя там
и който имаше какво да вземе – взе го,
а после тръгнаха, оставяйки Забравата
да хвърли хищната си сянка върху него.

 

Изоставен…

с душа изтръгната, изпразнен и безпаметен.
Там само аз лежа по гръб на тротоара
и само къс небе между върха на сградите
се взира в мен като око и се затваря.

И само плочките ми шепнат вече истини.
Те помнят Слънцето, което спря да свети
и ги остави празни, прашни, непочистени.
По тях ще тъпчат вече само бесовете,

в човек човешкото изкоренили стрък по стрък,
изпепелили и от пепелта създали
изрядна жертва на морала, а от него пък –
презрян олтар на архаични ритуали.

Презрян и гладен.

 

Отговори

юни 26, 2016

 

Щом всяко дъно вече бе превзето,
потеглихме от нулата и тайно
мечтаехме да стигнем там, където
от всяка цифра лъха на безкрайност.

Кървяхме бавно, без вина наказани –
повярвахме в доброто у човека
и тази вяра неведнъж поряза ни.
С кръвта чертахме вярната пътека,

която друг по стъпки отпечатани
измина и зората ще дочака.
В преследване на същото, сърцата ни
познаха само болката и мрака.

От знамето, което гордо веехме,
в ръцете ни остана само пръта.
И въпреки, че за любов копнеехме,
в душите все омраза се прикъта.

Изляхме се с вълната от падения
на границата между двата свята,
приели да изслушаме поредния
протяжен монолог на самотата.

А той звучеше някак като гатанка:
Дали човек, животно или бог си,
долавяйки картини в безпорядъка
с втъкани в тях привидни парадокси –

че знанието носи още питанки;
че даването всъщност и отнема;
че струва все по-скъпо да сме истински,
щом истината е обезценена?

Но отговорите не скриват раната –
открих ги, само за да проумея,
че те не слагат свежа пръст във ямата,
а камъни в зида около нея.

 

Съвестта

март 1, 2016

 

Сред пейзаж от разбити представи
и купчини от мъртви клишета,
в крехки опити да се изправи,
тя зове към война и вендета.

С кал и сажди насила покрита,
окована в най-тъмния ъгъл
на света, който спря да я пита,
за да скрие, че я е излъгал.

Но е близо мигът за разплата,
в който той ще заседне на плитко,
преоткрил по неволя нещата,
за които тя влизаше в битка.

Щом фалшивият фар спре да свети
и настане глад за идеали,
пак ще търси от нея съвети.
А дали ще ги схване? Едва ли…

 

Сълза ли бе

март 1, 2016

 

Сълза ли бе или дъждовна капка?
Стече ли се или просто падна?
Каква на вкус – солена или сладка?
Беше ли гореща? Или хладна?

Разкъсват ме нестихващи въпроси,
множащи всеки миг печал по три.
Не знам какво не си или какво си,
но знам, че всеки къс от мен гори.

Не знам дали е време за промяна.
Не знам дали и аз съм вече друг,
но знам, че е кошмарно да те няма
и някак си все пак да бъдеш тук.

 

Посоки

февруари 28, 2016

 

Да, знам, че всеки тежък миг е тласък
напред, където споменът е жив
и от сянката на миналия блясък
излиза все по-силен и красив.

Но щом провалът спре да вдъхновява
и болката загуби своя чар,
обричат красотата на забрава,
а спомена превръщат във товар.

Да, знам, че да се предадеш е грозно,
че трябва да се гледа все напред,
но истината не е в оптимизма,
а някъде между „преди“ и „след“.

Знам и как след огнен душ с агония
човек е цял, пречистен и велик,
как той самият неведнъж прогони я,
дочакал просто благосклонен миг.

Но всичко е наопаки. И питам
къде по-точно е това „напред“,
щом всичко, на което се разчита
е просто нов случаен рикошет?

 

В лоното на Звяра

февруари 21, 2016

 

И пак съм никой,
и пак съм нищо,
и лазя за трошици свобода.
Успях да вляза
в дома на Звяра,
но нямах сили да го пробода.

И нито мъртъв,
и нито жив съм,
с овъглени от Слънцето криле.
Събирам сили
и дебна Звяра,
който взе ми съня и ме прокле.

Аз всъщност зная
и осъзнавам,
че няма вече да ми се яви.
Но зная също,
че ще го търся,
дописвайки финалните глави.

И пак ще вляза
в усойно лоно.
И въпреки че няма да е там,
ще коленича
и в знак на почит
последния си стих ще прочета.

 

С аромат на люляк

ноември 27, 2015

 

Сбогуване с наивните представи.
Творба ли е животът сам по себе си?
Не е, но болката ще го направи,
щрихирайки го не с бои, а с белези.

Преядох със претоплена измама,
с илюзии, от градината изровени.
Откакто цвят на люляк в нея няма,
там властват само тиранични спомени.

Натрових се с надежда лековата.
Развих зависимост от доза чисто зло.
Едва долавям вече аромата
и сякаш нищо никога не е било.

Отровните власинки пазят злото,
отдавна отделили се от корена,
но впили се безмилостно в ядрото,
държейки жива раната отворена.

Да пазя сам душата си съм длъжен,
но този въздух, който дишам, пари й
и вече няма как да я залъжа
с отдавна неработещи сценарии –

сам себе си да лъжа: „Всичко сън е!“,
за да покълне на лъжата семето
и всичката отрова да потъне
във плаващите пясъци на времето.

 

Време

ноември 17, 2015

 

В тегобен ред и тъмнина дълбока
блуждае сам един оголен нерв.
И всеки допир с нещо носи болка,
изчерпва бавно силите в резерв

и сдъвква лицемерната заблуда,
успяла на мнозина да внуши,
че времето умее да лекува
потънали в безвремие души.

Но времето не е лечебна билка.
Не, времето е яростен касапин
с изцапана с прозрачна кръв престилка,
с ръждив сатър във мръсните си лапи.

Горчи ми и боли да си призная
за краха на въпрос, мечта и зов,
отекнали нечути във безкрая
прехладен, безразличен и суров.

Касапинът в мухлясал склад ги носи,
закача ги на куки да висят…
останали без отговор въпроси,
останали дори без адресат.

Патроните изстреляни на халос са
и знам, че друг не ще го призове,
така че призовавам Хаоса,
а с него също – всички редове!

 

Истинският враг

ноември 12, 2015

 

От воините на идола безлик
поне един капана не видя ли
зад вярата в химерни идеали?
Е вижте го, поспрете се за миг…

за миг поне и помислете:
Кого посочвате със пръст?
Кого разпънахте на кръст?
Кому целувата ръцете?

Пуснете записа на пауза
и вижте кой посяга пръв
към тоновете чиста кръв,
пролята за нечиста кауза.

Да. Спрете се, мислете, вижте как
граденото с години се разпада,
семейното огнище става клада,
утайката минава за каймак.

Така е, преизпълнен беше планът –
поставихме човешкото в кавички.
Нима не осъзнавате, че всички
неща с реална стойност се разпадат?

Къде ще приютите птиците,
нима сковани в лед ще ги оставим?
Къде ще съхраните песента им,
и нуждата от нея ли отричате?!

 

Вълкът

октомври 19, 2015

 

Отчаян зов изтлява като немощна стихия.
Прорязва тъмнината, но едва след миг престава.
Студен и тих е мракът, но успява да разкрие
останалото скрито сред суетната гълчава.

Пристигат тежки изводи, макар и твърде рано.
И всички те донасят чест, а тя е да се брани.
И бранейки я, осъзнах, че стойност има само
написаното с кръв, и то от собствените рани.

А раните множат се и на тях се посвещавам,
пропускайки моментите за есенна сеитба,
застивайки на голата премръзнала морава
в очакване на времето, което все не идва.

А дойде ли, ще мога и да бъда, и да дишам.
Ще мога да намеря пак вълка и да го пусна.
Вълкът не би застинал и не би търпял каиша,
не би робувал на лъжа, дори да е изкусна.

И само с вълча ярост ще си върна всичко свое.
Опитвал съм и зная, че не става по човешки.
Гърба ми стопля пламък от подпалени мостове,
а страниците стават все по-лепкави и тежки.

Върти се колелото, пак е моят ред да бръкна
в торбата със късметите, но не късмет изкарвам.
Върти се пак и пак, а аз съм сянка все по-мътна,
безцветно отражение в око на гладен гарван.

Веднъж да спра в мига преди в стената да се блъсна,
по нея с късче въглен да преначертая плана,
да зърна целите си и след тях вълка да пусна –
опитах по човешки неведнъж… уви, не стана.